ПРЕЗ СЕВЕРЕН ТИБЕТ

Съчуан и Чинхай'2016

Всяко по-голямо пътуване има три части. Първата част е подготовката. Втората част (макар и обикновено най-кратка) е самото пътуване. А третата му част е споделянето на снимки, подаръци, спомени, впечатления (а може дори и нещо повече- книга или филм), и всичко друго, свързано с впечатленията ни от това пътуване.

Аз съм сега в третата част от нашето пътуване. Живеем в Китай, в южната част на страната, в (суб)тропическата зона близо до Хонгконг и Гуанджоу. И решихме, че това лято ще отидем някъде далеч, на по-хладно, дори студено място. Най-привлекателно ни се видя Тибетското плато- най-високата и обширна планинска зема на света.

За много хора Тибет е едно особено, дори мистично място, хем известно, хем непознато. Повечето го свързват със съчетанието от високи планини и религия, което, както те мислят, е “източник на дълбока мъдрост” и всякакви други подобни, днес особено модерни влияния и учения. Също така чисто географски, много хора мислят, че Тибет се състои предимно от Хималаите, Еверест, Ласа (Лхаса), съответно Тибетския автономен район на Китай, както и няколко други “свещени” върхове и езера наоколо.

Всъщност Тибет е доста повече от това. Тибетския автономен район обхваща само половината територия на географския Тибет, и там живее само 40% от тибетското население. Но всъщност Тибетското плато се простира далеч отвъд тази китайска провинция, в почти цялата провинция Чинхай, южната част на провинция Гансу, цялата западна половина на провинция Съчуан, и крайната северозападна част на провинция Юннан. Географски и културно Тибет се дели на три части- Ю-Цанг (в по-голямата част на днешния Тибетски автономен район), Кхам (източната част на Тибетското плато) и Амдо (североизточната част на Тибет).

И понеже за нас чужденците влизането и пътуването в Тибетския автономен район е свързано с някои ограничения и съответните усложнения и трудности, решихме да пътуваме в другите части на Тибет, които са извън този район, и които (с някои изключения) са напълно свободни за чужденци. И въпреки, че тези места са далеч от известните Хималаи, и от Ласа (Лхаса), пак те предлагат изключително красиви планини и пейзажи, при това доста по-девствени и автентични, далеч от интензивния туристически поток към известната част на Тибет.

Този път реших да се опитам да събера група за експедиция, поне от няколко човека, по възможност “по-професионални”. Определих точния маршрут, със всичките му изчисления по километри, с подробности относно всички дестинации и спирки по пътя. Реших, че ако се съберем няколко човека, ще можем да си позволим наемането на автомобил, и с него да пътуваме, разпределяйки всички пътни разходи по равно. Най-трудно се оказа сформирането на групата. В крайна сметка всички “професионалисти” отказаха да се присъединят, по една или друга причина. Събрахме се една група от 5 човека, които нямаха никакъв опит- освен мен, жена ми, една майка- Джу Джу (която изобщо не можеше да ходи по планини, и никога не беше ходила на палатка), сина й Донг Донг (който беше също “градско момче” на около 20 г.), и една млада учителка Чин Чин Цао, също без никакъв опит.

Наближи и времето за заминаване, а аз бях доста притеснен- аз, който съм чужденец, трябваше да бъда водач, екскурзовод, и шофьор на 4 човека китайци, в собствената им държава Китай (никой от тях не може да кара кола). Никога не бяхме наемали кола, никога не бях водил такава група, и то в такъв, както се опасявах- екстремен район! В крайна сметка нямахме друг изход, освен просто да предадем цялото пътуване в Божиите ръце, да подготвим това, което трябваше да се подготви- колата под наем, хотелите на някои места, билетите за влак за отиване и връщане, и... да тръгнем- по този маршрут:

Ден 1 Guangzhou (广州)

Определихме датата на заминаване- 5 август. Сборен пункт- централна гара Гуанджоу. Вечерта се събрахме там, на гарата, и след едно сериозно закъснение (влака трябваше да отпътува в 22:05 вечерта, но тръгна чак след 24:00- нещо, което напоследък редовно става на тази гара, не знам защо, почти навсякъде другаде всички влакове са пристигали и тръгвали навреме), най-после тръгнахме.

Ден 2 Guangzhou - Chengdu (广州 - 成都）

През целия ден пътувахме из Китай, през провинциите Гуандонг, Хунан, Хубей, Шаанси, и накрая навлязохме в Съчуан. Късно вечерта пристигнахме и в столицата на Съчуан- град Чънду, който всъщност беше истинската отправна точка на нашето пътуване. Заради закъснението пристигнахме след полунощ (но поне се наспахме добре в спалния вагон на влака, така че спането не беше проблем), и веднага с такси се отправихме към хостела, който бяхме резервирали, недалеч от гарата, където продължихме съня, до рано сутринта на другия ден.

Ден 3 Chengdu - Ya’an (成都 - 雅安）

Събудихме се рано, и първата ни работа след закуска беше да отидем в офиса на фирмата за коли под наем Шънджоу. Оставихме багажа на рецепцията, и с автобус и малко пеша отидохме дотам. Слава Богу, попаднахме на доста добра кола- Wolksvagen Lavida, която макар и да не беше джип (джиповете SUV бяха много по-скъпи за наем), пак се надявах да измине предстоящите около 2200 км, които ни предстояха, без проблеми. 

                             

И понеже същинската част на пътуването ни започваше от Чънду, бях предвидил все пак до следобяд време да разгледаме града, доколкото е възможно. Чънду е огромен, няколко милионен метрополис, с богата история и много забележителности. Първото място, което посетихме, беше Изследователския център на пандите. Беше пълно с народ, и успяхме да видим само три панди (2 гигантски панди, и 1 малка червена панда), все пак като начало беше освежаващо. После се върнахме в хостела да си вземем багажа. Отново слава Богу, целия ни багаж се побра успешно в багажника отзад, с което и това опасение отпадна.

Продължихме към центъра на Чънду- модерен център, с пешеходни улици, много молове, реклами, небостъргачи и блясък. Отбихме се до емблематичния площад Тиенфу (Tianfu square, 天府广场), след това с метрото до старинния комплекс Куанджай (Kuanzhai xiangzi, 宽窄巷子), състоящ се от една по-широка и една по-тясна улица, със старинни къщи, много арт магазини, кафета и исторически атракции от времето на династията Чинг (17 в.), след което се върнахме към колата, която бяхме паркирали наблизо, и продължихме към южната част на града, да видим и най-голямата сграда по площ в света- New Century Global Center- цял комплекс от молове, хотели, офиси, басеини и спортни комплекси, и дори изкуствено слънце. 

Чънду (Chengdu, 成都), площад Тиенфу

 Но докато карах колата натам, по пътя притъмня сериозно и се разрази ужасяваща буря, с изключително силен порой и градушка, и много мощен вятър. Пред нас падаха клони и цели дървета, паднаха и два стълба с улични лампи, и на места се образуваха непроходими езера по булевардите. След почти час дъжда най-после спря, и ние се добрахме до огромната сграда, но бяхме вече доста закъснели, на всичкото отгоре поради наложеното затваряне на някои булеварди се получи сериозно задръстване, затова имахме време само да спрем за малко отвън, да направим набързо няколко снимки, и да побързаме да се измъкнем от трафика на Чънду, за град Яан, на около 170 км на югозапад. Вечерта най-после излязохме на магистралата и за около 2 часа стигнахме в Яан- малък град, в края на Съчуанската равнина, на входа на Тибетската планинска земя- от тук вече щяхме да навлезем в големите планини.

Пристигнахме до хостела, който бях резервирал (който се оказа доста мизерен, но като за една нощувка не му обърнахме особено внимание), хапнахме наблизо от местната люта съчуанска кухня, и отидохме да спим.

Ден 4 Ya’an - Kangding (雅安 - 康定）

Предстоеше ни дълъг път на запад- около 180 км, вече през изцяло планински терен. Това е единия от пътищата за Ласа (Лхаса)- известния път No. 318. Яан се намира на около 750 м надморска височина, и този ден трябваше да стигнем до около 2500 м- до гр. Кангдинг, който е една от “портите” към Тибет. И макар че 180 км не изглеждат кой знае колко много, оттук нататък започват огромни, мощни планински вериги, издигащи се до над 7000 м (наблизо е и първенеца на провинция Съчуан- Minya Konka- над 7500 м висок), насечени от дълбоки проломи, и пътищата са с големи денивелации нагоре и надолу, с много серпентини, поради което, както ни казаха, ни предстоеше поне около 6 часа пътуване.

Затова тръгнахме колкото може по-рано от Яан. И веднага се сблъскахме с много тежък трафик- беше пълно с коли, с джипове, и още по-неприятно- с много огромни камиони и тирове, пълзящи бавно нагоре и създаващи огромни опашки от автомобили зад себе си. На всичко отгоре сега там строят нова магистрала за Кангдинг, и затова старото шосе са го зарязали, и е пълно с дупки от дъждовете и тежкия трафик. На няколко места имаше и свлачища от летните порои, които в момента се разчистваха, и съответно затваряха ту едната, ту другата лента, за поне 30 мин, през които нямаше какво друго да правим, освен да почиваме и да излезем на чист въздух от колата, докато чакаме да ни пуснат.

Пътя се вие по една долина, все по-нагоре и навътре в първата от планините- Ърланг (Erlang shan, 二郎山), межд стръмни склонове, обрасли с буйна широколистна растителност. Чак следобед стигнахме и до тунела (дълъг почти 5 км) под първия проход- на около 2000 м надморска височина. След този тунел поне пътя беше по-хубав, без дупки. Започнахме да слизаме към долината на река Даду, към която се откриваха прекрасни панорамни гледки през цялото време.

Слязохме до реката, до град Лудинг (Luding, 泸定）, на около 1350 м. Той е известен с историческия мост Лудинг, над река Даду, който също се счита за важен търговски вход към Тибет, и е свързан с една легендарна битка между комунистите и Гуоминданг заедно с местните вождове, завършила с победа на комунистите. Моста е дървен, с дупки между дъските му, и се клати над буйната река, при това разбира се, беше и пълен с много народ върху него, което го правеше да бъде като “устройство за силни усещания”. Но гледката наоколо си заслужаваше.

Лудинг (Luding, 泸定)- историческият мост

След това продължихме с колата отново нагоре. Оставаха ни около 50 км с денивелация от 1350 до 2550 м. Пътя се отклони от р. Даду и навлезе в долината на нейния приток Кангдинг. И със стръмно изкачване привечер най-после стигнахме до Кангдинг.

Кангдинг се оказа изненадващо приятно градче, изключително атрактивно. Намира се в дълбоката долина на едноименната река, притиснат от огромни планински масиви от всички страни, издигащи се над 5000 м височина. Самата река е винаги буйна, и в която и част на града да се намира човек, тя винаги се чува как бучи, особено в дъждовния сезон.

Бяхме резервирали стая в един хостел в края на града- известния Zhilam hostel (който се интересува, може да види информация в интернет), отворен от един американец, и поддържан от екип тибетци, с изключително приятен и атрактивен вид в типично тибетски традиционен стил. И макар че нямаше как да се изкачим с колата до самия хостел над града и трябваше да мъкнем багажа нагоре, престоя наистина си заслужаваше. А от самия хостел се открива прекрасна гледка към Кангдинг.

Кангдинг (Kangding, 康定，དར་མདོ་གྲོང་ཁྱེར།), панорама към града

Оставихме багажа и слязохме до центъра да вечеряме. Вечерния Кангдинг се оказа изключително атрактивен, с много приятна туристическа ваканционна атмосфера. Центъра много чист, подреден, и с много цвета, с красиво съчетание на старинни сгради, неонови светлини и всякакви атракции. Намерихме един ресторант с люта съчуанска кухня, след което, вече по тъмно, се качихме в нашия хостел. И по пътя видяхме склоновете на околните планини- те бяха целите покрити с лампички, подобни на звезди, а над единия от склоновете имаше нещо като изкуствена луна, която пък осветяваше като прожектор отсрещния склон. И това не беше случайно- Кангдинг е родното място на една много известна в Китай фолклорна песен- “Песента на влюбените” (Kangding love song, 康定情歌), затова склоновете на планините над нощния Кангдинг бяха аранжирани по този начин.

Ден 5 Kangding - Tagong (康定 - 塔公）

Днес вече ни предстоеше да навлезем във високата част на Тибетското плато, в истинския Тибет. Кангдинг се намира на около 2550 м (нашия хостел над града- на около 2650 м), а следващата ни дестинация- тибетското градче Тагонг- на 3750 м, като преди това трябваше да прехвърлим един проход на почти 4300 м височина. И на сутринта от прозореца вече се видяха и снежни върхове, над 6000 м високи.

Но майката Джу Джу направи грешката да си мие косата, и да не я изсуши както трябва предишния ден, забравяйки, че вече не сме във влажния и горещ тропик, а на място с климат, подобен на климата на нашето Говедарци в Рила. Съответно на сутринта беше с температура, което мен лично доста ме притесни- настинала, от 2550 м, трябваше да се качи до 3750 м, при което и без това времето за аклиматизация беше малко, дори за здрав човек. Но пак, както и предишните дни, просто се помолихме Бог да ни пази- и колата по пътя, и здравето на всеки от нас, и тръгнахме.

Отново продължихме по натоварения път No.318., със стръмно изкачване и много серпентини нагоре. Склоновете станаха все по-оголени и със все по-алпийски вид. На около 4000 м височина се натъкнахме на лека катастрофа между два камиона. Катастровата беше само с някакви одрасквания между тях, но достатъчна да задръсти отново цялото движение за около половин час. Нямаше как, излязохме малко навън. Въздуха вече беше доста студен и изключително свеж. Почувствахме високата надморска височина- тук човек се уморява и задъхва по-бързо отколкото в ниското. Джу Джу спеше в колата, казах й изобщо да не излиза, а да стои вътре на топло. Оставаха ни последни няколко километра по този тежко натоварен път, след което силно се надявах да тръгнем по почти празно шосе.

После шофьорите на двата камиона се разбраха, и отвориха пътя. След няколко километра стигнахме до прохода Джъдуо (Zheduo shankou, 折多山口), на 4298 м височина. Там спряхме за момент, направихме си снимки, Джу Джу се събуди и настоя и тя да излезе за снимки- ок, позволих й, но да е набързо. Слава Богу, тя се чувстваше по-добре.

След това продължихме още километър, и се отклонихме надясно по шосето за летище Кангдинг. Това е едно от най-високо разположените летища в света. Беше малко летище, и на него нямаше нито един самолет. Малко преди летището пак надясно се отклонихме по друг нов път, който плавно и леко, с много завои, слизаше до Тагонг.

И точно тук, на около 4200 м височина, пред нас се откри величествената гледка на необятното Тибетско плато- безкрайна зелена планинска степ, покриваща едно море от долини и била. Насред това зелено море се издигаха и по-високи върхове, със заострен алпийски вид, а самата степ беше много тучна, с цели стада якове по нея, и с много планински цветя. Времето беше доста хладно на тази височина, въздуха- изключително свеж, и небето- ярко тъмносиньо, с бели облаци. Всичко това беше една приказна, спираща дъха гледка!

Планинските степи край Тагонг (Tagong, 塔公，ལྷ་སྒང་)

Разбира се, спряхме за снимки и клипове. Джу Джу също се поободри малко. След това продължихме още няколко километра, и на около 3900 м височина спряхме при една от шатрите с малка къща в тибетски стил да обядваме. Хапнахме местна тибетска храна, състояща се най-вече от телешко, после полегнаме малко на свежата зелена трева навън. Следобяд продължихме по пътя. Отдясно частично покрита от облаци се издигаше планината Джара (Zhara Mt, 雅拉雪山), висока над 5800 м. Очаквах да видя най-високия й връх, но облаците така и не се отдръпнаха от него.

Накрая стигнахме до Тагонг (Tagong, 塔公), на 3750 м височина. Спряхме пред един тибетски манастир край северната част на градчето, откъдето се откриваше величествена гледка към планината Джара. Джу Джу отново не се чувстваше добре. Но сега и не само тя, а и Чин Чин Цао също, тя повърна, не знам дали от завоите с колата или от надморската височина, след което беше доста отпаднала. Само аз, жена ми и Донг Донг бяхме наред.

Побързахме да отидем до къщата, в която бяхме резервирали стаи. И това беше една известна сред чужденците туристи къща, наречена “Jya Drolma & Gaila’s guesthouse”. Беше китна къща в тибетски стил, с много цветя на двора, а стопанката беше една много ведра възрастна тибетка.

Тагонг е разположен край една река, обграден отвсякъде от хълмове, покрити с планинска степ. Настанихме се в къщата, и Донг Донг поиска да изкачим един от тези хълмове. Веднага се съгласих, и тръгнахме. Минахме покрай големия манастир Тагонг (Лхаганг) в центъра на градчето. Край всеки манастир или по-голяма ступа (вид будистка тибетска пагода) има въртящи се молитвени колела, често със звънчета. И ние видяхме местните жители как минават покрай молитвените колела край манастира и вървейки, ги завъртат с ръце- това е техния вариант на “молитва”. И така, след това пресякохме реката, и намерихме една малка пътечка, по която се изкачихме до върха на хълма. Изкачването се оказа трудно заради надморската височина, бързо се задъхвахме и трябваше често да почиваме. Срещнахме и едно момиче- най-вероятно европейка, която също сама беше решила да изкачи този хълм, за да прави снимки. Накрая изкачихме хълма (на около 3960 м височина). Там духаше доста студен вятър, започна и да се свечерява, така че бързо слязохме надолу.

На влизане обратно в градчето минахме покрай едно будистко училище. Още като се приближавахме, чухме някаква странна глъч и шумотевица. Когато излязохме пред двора на това училище, видяхме около стотина монаси (лами) да извършват някакви странни движения (всеки различно), някои като че ли се самобичуваха, и повечето говореха на висок глас някакви техни мантри. Снимах ги, но докато ги снимах, се подхлъзнах, някои от тях ме забелязаха, стана им забавно и явно се разсеяха от заниманието си. Продължихме и ги оставихме на мира.

Но сега пък и Донг Донг започна да се оплаква, че го боли главата. Аз сериозно се притесних. Добре, че на следващия ден предстоеше да слезем по-ниско, дано от по-малката надморска височина се почувстват по-добре. Прибрахме се в къщата, после вечеряхме в едно близко ресторантче (без Чин Чин Цао- тя остана да спи изнемощяла), и след това се върнахме да спим.

Ден 6 Tagong - Garze (塔公 - 甘孜)

На сутринта беше облачно, но все пак се надявах като отидем по-на север и се отдалечим от влажната и дъждовна зона в Южна Азия по това време, да бъде по-сухо и слънчево. Джу Джу и Донг Донг бяха все така отпаднали, с главоболие и температура. Поне Чин Чин Цао беше вече по-добре. Отново се помолихме Бог да ни пази и по пътя, и за здравето на всеки от нас, и тръгнахме. Предстоеше ни над 200 км път на северозапад. В началото пътя беше нарочно разбит, готов за преасфалтиране. Надявахме се това да е само кратък участък, и слава Богу така и беше. След около 25 км мъчително каране стигнахме до градчето Бамей (Bamei, 八美), където спряхме за почивка. Бяхме малко по-ниско- на около 3550 м, а и слънцето огря. Небето отново беше ярко синьо, с бели облаци. В Бамей имаше сериозен ремонт на главния път, и съответно цялото градче беше потънало в прах от тежки камиони и багери. Но след него пътя стана отличен- гладък асфалтиран път през необятни планински степи, при това почти без коли- истинско удоволствие за мен като шофьор, а и за останалите, които спяха в колата (надявах се да се наспят добре, за да се възстановят по-бързо), с изключение на жена ми, която постоянно снимаше навън. Пътя изкачи отново един проход на около 4000 м, след което се спусна надолу. Появиха се гори- главно иглолистни, но не точно подобни на нашите смърчови гори в Родопите, Рила и Пирин, все пак пейзажа беше много приятен. Минавахме през малки китни тибетски селца. Къщите им бяха много красиви, големи и богато орнаментирани- личеше си, че жителите им бяха богати тибетци. Изобщо почти през целия път до Гардзъ района изглеждаше много развит, богат и добре уреден, с отлични гладки пътища.

Накрая стигнахме и до градчето Лухуо (Luhuo, 炉霍), на около 3100 м височина. Ниското се усещаше, беше доста топло. Там спряхме да хапнем. Джу Джу и Донг Донг бяха малко по-добре, но все още доста отпаднали.

После продължихме на запад, по един още по-хубав път- пак идеално гладък, но този път и по-широк. Плавно изкачихме един проход на около 3900 м височина- горите отново изчезнаха, и останаха само ярко зелените планински степи. Когато излязохме на прохода, отсреща се откриха невероятно красиви планини- с много остри алпийски върхове, високи над 5500 м, покрити със сняг и ледници. Това бяха планините Кавалори (Kawalori, 卡洼洛日山) и Джуода (Zhuoda, 卓达山). Оставих другите да спят, и само аз се наслаждавах на гледката, за тях беше по-добре да почиват.

След това, следобед, най-накрая пристигнахме в Гардзъ (Garze, 甘孜), на 3350 м височина. Гардзъ е малък тибетски град, пълен с тибетска култура. Почти всички жители на града са тибетци. Навсякъде по улиците видяхме мъже, облечени в червени роби- това са традиционните монашески дрехи на мъжете. Те ходят така облечени не само в манастирите или другите религиозни места, а и в ежедневния живот- така ходят да пазаруват, карат коли или мотори, така дори играят футбол. Личеше си, че Гардзъ е много приятно място, но точно в този момент на повечето му улици се извършваха ремонти, и въздуха из целия град беше силно запрашен.

Намерихме хотел, настанихме се, и оставихме Джу Джу и Донг Донг да почиват, а ние с жена ми и Чин Чин Цао излязохме да пообиколим из града и централния пазар. След това вечеряхме в един ресторант до хотела и се прибрахме.

Гардзъ (Garze, 甘孜，དཀར་མཛེས།)

Ден 7 Garze (甘孜)

Имайки предвид състоянието на Джу Джу и Донг Донг, реших да променим плана ни, и да останем още един ден в Гардзъ, на по-малка надморска височина. Те бяха по-добре, но все пак не бяха напълно здрави, и аз се притеснявах да продължим към следващите дестинации, които се намираха на над 4000 м височина. Затова им казах днес да стоят в хотела и да почиват, евентуално следобед ако са по-добре, да ги разходя с колата в околностите на града. А ние с жена ми, понеже нямахме никакви проблеми, решихме да направим един поход на планината Джуода, южно от Гардзъ.

Тръгнахме сутринта по пътя за тибетското селище Бай Ю. Отново по идеално гладък асфалтиран път, който се изкачваше все по-нагоре. На около 4000 м височина спряхме за снимки под огромните зъбери на планината, с висящ ледник. Гледката не позволяваше да пропуснем това място за снимки. После продължихме нагоре, пътя стигна до едно място, където строяха тунел, и оттам нагоре стана черен (или по-точно бял, с бели камъни) камионен път, който се изкачи до прохода на планината, на 4760 м височина. Там спряхме колата.

Като излязохме навън, в първия момент усетихме леко замайване от височината, но то премина веднага, и тръгнахме по едно странично било, по една тясна пътека. Тя вървеше водоравно на склона, без да се изкачва, затова я напуснахме, и тръгнахме без пътека нагоре. Склона беше покрит със все по-рядка трева, и все повече камъни. Беше доста хладно и отново изключително свежо. “Изкачихме Монблан”- тоест- преминахме над височината на Монблан 4807 м, и продължихме нагоре по стръмния склон, като на всеки няколко метра се задъхвахме, и трябваше да спираме за момент. Накрая стигнахме и до върха (един от върховете в района)- на 4935 м. От този връх се разкриваше прекрасна панорама към съседните по-високи върхове на Джуода, най-високия от които е над 5600 м, но той е остър скалист зъбер, до който можеше да се изкачим само с алпийска екипировка. А наоколо се простираше безкрайното Тибетско плато, насред което тук-там стърчаха снежни върхове на по-високите планини. И така, спряхме за почивка, за обяд, и разбира се, за снимки и клипове.

Планината Джуода (Zhuoda, 卓达山)

После слязохме бързо надолу до колата. На самия проход, както и на всички проходи из Тибет, традиционно има издигнати молитвени знамена. Местните хора, минавайки оттам, често спират, и като един вид техен си начин на поклонение към нещо си, разпръскват хартийки с написани мантри на тибетски. И сега също заварихме такива посетители на прохода. Затова обикновено тибетските проходи са затрупани с такива хартийки.

Слязохме отново до Гардзъ. Джу Джу и Донг Донг бяха по-добре, Чин Чин Цао си беше здрава. Реших да ги разходя отново до Джуода, до мястото със спиращите дъха гледки към зъберите на планината и ледника, на 4000 м височина- да свикват с аклиматизацията за следващия ден.

После се върнахме в Гардзъ, и отидохме до едноименния манастир в северната част на града, от който също се разкриваха прекрасни гледки към Гардзъ и Джуода на юг, а в далечината на запад- и към следващата планина Чола, издигаща се над 6100 м височина, към която щяхме да продължим на следващия ден.

Слязохме обратно в града, вечеряхме и се прибрахме в хотела. Усещах дразнене в носа, другите също, започнаха да се оплакват от хрема. Добре че това не беше хрема от настинка, а от силно запрашения въздух от ремонтите из града. Затова на следващия ден решихме бързо да тръгнем към следващата дестинация.

Ден 8 Garze - Yilhun Lha Tso (甘孜 - 玉隆拉措)

Сутринта напуснахме Гардзъ и продължихме на запад, отново по идеално асфалтиран път, който минаваше през прекрасни планински степи, тук-там покрити с разредена иглолистна гора. Наоколо се виждаха и шатрите на тибетците-номади, които пасяха стадата якове, а южно от пътя се издигаха бляскавите зъбери на Джуода.

Скоро стигнахме до селището Маниганго (Manigange, 马尼干戈乡), на 3850 м, едно чисто и приятно село, с две главни улици, нови красиви къщи с магазини и ресторантчета под тях. Там намерихме една къща със стаи под наем, които бяха много приятни, отново орнаментирани в традиционен тибетски стил.

Настанихме Джу Джу и Донг Донг в една от тези стаи, слязохме да хапнем, и тръгнахме към езерото Илхун Ла Цо (Yilhun Lha Tso, 玉隆拉措哦), което се намира на 4020 м височина. То е на около 12 км от Маниганго, все по същия идеално асфалтиран път, в подножието на невероятно красивата планина Чола (Chola, 雀儿山).

Стигнахме там, на входа оставихме колата, платихме входната такса от 30 юана (около 8 лв), и отидохме до брега на езерото. Гледката на езерото и планината над него направо ни спря дъха! Това е едно невероятно красиво и тихо място- далеч във вътрешността на Тибет, далеч от основния туристически поток, изолирано и девствено. Край брега имаше разредена иглолистна гора, а отсреща- величествената Чола, издигаща се на над 2000 м над езерото!

Самото езеро е с ледников произход, донякъде напомня на нашия язовир Белмекен или може би Бели Искър, но гледката е доста по-величествена. На брега му видяхме няколко весели монаси, които си правеха снимки, пееха и се пръскаха с вода.

Решихме да направим един преход по западния бряг на езерото- до южния му край. Имаше пътека, доста камениста и неравна, която криволичеше край брега. Аз и жена ми тръгнахме, след нас Донг Донг (който вече се чувстваше доста по-добре) и Чин Чин Цао- също. Пътеката по едно време просто свърши във водата на брега, който стана по-стръмен, но ние продължихме да се провираме между водата, камъните и надвисналия бряг с храстите по него. После отново се показваше нещо като пътечка, пак изчезваше, и така до южния край на езерото, до което стигнахме за около 2 часа. Там езерото свършваше, и вместо него имаше равно планинско пасище с криволичеща река с много меандри сред него, и блатни участъци. 

Езерото Yilhun Lha Tso (玉隆拉措，ཡི་ལྷུན་ལྷ་མཚོ་མཚོ) и планината Chola (雀儿山)

Видяхме бягащо стадо коне сред това пасище, които на фона на огромната и величествена Чола с ледника и водопада, който се спускаше от него, бяха като в приказка! Точно на това място планината Чола се издига още по-страховито, в целия си блясък, заедно с нейния първенец, висок над 6100 м. Там спряхме просто да се любуваме на невероятната гледка.

Облаците се посгъстиха и увеличиха, и започнаха да се чуват далечни гръмотевици. Затова решихме да побързаме да се върнем обратно към северния бряг на езерото. Донг Донг и Чин Чин Цао, като видели, че пътеката свършва във водата, се отказали и се върнали. А ние сега отново трябваше да преминем по същия участък на връщане. Срещнахме двойка руснаци, които отиваха към южния бряг, да прекарат там нощта на палатка, бяха много сърдечни. Искаше ми се да си поговорим още с тях, но нямахме време, трябваше да бързаме обратно преди да се стъмни, за да закараме Донг Донг и Джу Джу обратно до Маниганго, където да нощуват, а ние щяхме да спим на палатки на северния бряг на езерото.

Привечер ги закарахме набързо до къщата, и веднага се върнахме- аз, жена ми и Чин Чин Цао. За нощувка през нощта ни поискаха вход 15 юана (около 4 лв) на човек, но не беше проблем, заслужаваше си. Отидохме отново до брега, вече беше почти тъмно, и по най-бързия начин опънахме двете палатки. Опасявахме се от комарите, които през деня бяха много агресивни, но привечер, може би заради вятъра, а и заради бързото падане на температурата, те изведнъж изчезнаха. Ние хапнахме, направихме си малко снимки и клипове, полюбувахме се на нощното небе с изключително ярката луна, и легнахме да спим.

Ден 9 Yilhun Lha Tso - Serxul (玉隆拉措 - 石渠)

През нощта не спахме много добре. В тъмното нямахме време да изберем по-добро място, и бяхме опънали палатките на лек наклон, и цяла нощ се свличахме надолу докато спим. Все пак поспахме някак си. Аз се събудих рано сутринта и се любувах на изгрева на слънцето, който първо огря зъберите на Чола, а после и езерото. Сутринта беше доста студено, може би около 1-2 градуса. Но като огря слънцето, бързо се затопли, жена ми и Чин Чин Цао се събудиха и сгънахме палатките. Комарите се събудиха също, и ние побързахме да се върнем обратно до Маниганго и да вземем Джу Джу и Донг Донг.

От Маниганго тръгнахме на северозапад към Сършу, малко тибетско градче, в крайния северозапад на провинция Съчуан, на около 4200 м. Доскоро пътя дотам е бил ужасен, но сега го бяха асфалтирали, и беше също така идеален, както пътищата в предишните дни. Все пак на около 25 км от Маниганго трябваше да прехвърлим един проход на около 4600 м, новия път минаваше през тунел под прохода, който обаче още не беше довършен, така че трябваше да преминем една отсечка по стария камионен път, който си минаваше през самия проход. Тази отсечка беше истинско мъчение, с много дупки, и изключително прашна. Добре, че не беше много дълга, скоро излязохме от другата страна на прохода, и отново до хубавия асфалтиран път. Скоро слязохме до манастира Дзогчен- един от най-известните тибетски манастири в северните части на Тибет. Той беше на няколко километра встрани от хубавия път, в подножието на източните дялове на планината Чола, под един огромен бляскав ледник, на около 3950 м височина.

Като стигнахме там, заварихме голямо оживление, днес имало някакъв празник, и тибетци от всички райони на Тибет бяха дошли тук по случая. Поради това беше пълно с коли, сергии със всякакви неща, прашно и пълно с народ, който 80% беше облечен в традиционни тибетски облекла- монасите в червени роби, а другите тибетци- в техни етно одежди. Качихме се до един от централните храмове на манастира. Пред него бяха постелили изкуствена трева, на която народа беше насядал. Мантри огласяха целия район с тонколони. Влязохме и вътре- там се извършваше някаква будистка церемония, монасите бяха насядали край дълги маси, миришеше на каденията на разни аромати, и същите мантри се пееха от специално подбрани говорители. От време на време двама монаси удряха един голям висящ тъпан в ритъма на мантрите. Човешкото будистко поклонение (защото те именно на хора се кланяха- хора, наречени “буди”, следващи първия Буда- принц Сидхарта от Индия) протичаше в пълна програма. 

Манастира Dzogchen (竹庆寺，རྫོགས་ཆེན་དགོན།)

Излязохме от там, и слязохме до едноименното село малко под манастира. То беше потънало в прах, понеже пътя, минаващ през него за манастира не е асфалтиран, а прашен камионен, и коли и джипове днес минаваха особено често по случай празника. Обядвахме, и гледахме колкото може по-бързо да се отдалечим от прахоляка.

Излязохме отново на асфалтирания път, и продължихме към Сършу. Отново идеален път, още по-празен, почти без коли по него. Просто път- мечта, и то през прекрасни пейзажи през цялото време! На северозапад точно в този район нямаше високи снежни планини, а само по-ниски била и долини, покрити с безкрайна планинска степ. Често виждахме тибетци номади, техните шатри и стада якове. Минахме покрай няколко села, но извън тях всичко беше само безкрайно зелено, и ярко синьо небе с бели облаци над нас. От време на време се спирахме да се любуваме на тишината. Изпреварихме един колоездач чужденец, явно от вело-пътешествениците, които пътуват със седмици на колело с дисаги през Тибетското плато, и които напоследък стават все повече (в началото около Кангдинг срещахме много такива колоездачи). 

Планински степи по пътя към Сършу

Накрая, привечер стигнахме до Сършу. Бях чел в интернет, че това градче било известно с лошите си хотели, но ние попаднахме на един много хубав хотел. Настанихме се, преваля дъжд, който поизми колата от прахоляка от Дзогчен, и вечеряхме. Жена ми имаше рожден ден, и като се стъмни, отидохме да купим торта от една сладкарница в центъра, и го отпразнувахме в хотелската стая.

Бяхме на около 4200 м височина. Нормално в Европа на тази височина няма друго, освен остри алпийски върхове и ледници. А тук, на същата височина имаше улици с магазини за дрехи и обувки, сладкарница, център с фонтани, и то светещи, сгради с неонови светлини, болница, училище, и автомобилен трафик.

Ден 10 Serxul - Yushu (石渠 - 玉树)

Отново бяхме на път. Днес трябваше да напуснем Съчуан и да навлезем в провинция Чинхай. Всъщност днес беше средата на пътуването.

Тръгнахме от Сършу и след около 30 км през планинската степ стигнахме до едноименния манастир. Той е известен с това, че представлява и най-големия тибетски образователен център в региона.

Влязохме в двора на комплекса. Вътре имаше много момчета, облечени в червени роби, които играеха наоколо. Бяха доста срамежливи, но все пак някои от тях се съгласиха да се снимат с нас. После разгледахме отделните сгради. Централния храм беше затворен, но в приземния му етаж бяха класните стаи на момчетата, които си работеха. Беше си нормален учебен ден.

Местните монаси, голяма част от които бяха преподаватели, ни каниха да разглеждаме и да снимаме свободно. Влязохме в една от класните стаи по време на урок. Едно от децата стоеше отпред и рецитираше, а всички други повтаряха. Монахът учител стоеше отстрани и наблюдаваше. Очаквахме да учат техни религиозни теми и предмети, но вместо това те поклащайки се напред-назад, рецитираха на китайски (явно това беше урок по китайски): “Малкото зайченце, с дълги дълги уши, с бяла къса опашка...”. 

Класна стая в манастира Serxu (石渠寺，སེར་ཤུལ་དགོན།)

Сбогувахме се с тях, и си продължихме по пътя. Той беше все така идеален. Бавно се изкачваше нагоре, и скоро стигнахме до прохода Анбала (Anbala, 安巴拉山垭口), на около 4700 м височина. Тук беше краят на Съчуан, и началото на Чинхай. Оттук нататък навлязохме във втората половина на нашето пътуване.

Пътя продължи надолу, пак беше много добър, но не перфектен като в Съчуан. С много серпентини се спуснахме до село Сиеву (Xiewu, 歇武镇), на около 3700 м височина. Там обядвахме. Всички бяха вече здрави и аклиматизирани, но Донг Донг имаше друг проблем, слаб капиляр на носа, и вероятно поради надморската височина и ниското налягане, когато ядеше нещо течно и горещо, започваше да му тече кръв. Притеснихме се и за това, и решихме като пристигнем в Юшу- дестинацията ни за днешния ден, да го заведем на лекар.

И така, изминахме последните 30 км до Юшу, намерихме приличен хотел и се настанихме. След това Джу Джу и Донг Донг отидоха на лекар, изчакахме ги да се върнат, и тръгнахме да обикаляме из града.

Юшу (Yushu, 玉树), се намира на 3650 м надморска височина, в долината на р. Батанг. Той беше най-големият град по пътя ни между Чънду и Сининг, дълбоко във вътрешността на Тибетското плато. Наблизо тече най-голямата река в Китай и трета по дължина в света- река Яндзъ (тази река има различни имена в различните си части, край Юшу тя се казва Тонгтиен (Tongtian, 通天河); всъщност идвайки към Юшу, ние я пресякохме, но нямахме време да спрем за снимки, защото бързахме заради Донг Донг). Града е и третия по големина град в провинция Чинхай, след Сининг и Голмуд.

Тук през април 2010 става мощно земетресение с магнитут 7,1 по скалата на Рихтер. Града бива почти сринат със земята, а жертвите са хиляди. Скоро след това обаче властите, с активното съдействие на местните жители, започват активно да възстановяват Юшу. Не просто да го възстановяват, а направо използват повода да го построят наново, по-хубав и по-модерен от преди. Той е завършен в края на 2013 г.

Сега ние заварихме един наистина много красив град, с много нови модерни сгради в тибетски стил. Видяхме един огромен музей (той беше затворен) с форма на кръгла кула. В центъра е големия площад с монумента на легендарния тибетски владетел Гесар, а встрани от него- огромна дебела стена, символизираща решимостта на местните жители да се противопоставят на подобни природни бедствия.

Ние се разходихме с жена ми и с Чин Чин Цао, след площада отидохме от другата страна на реката, където беше построен един нов малък, но изключително атрактивен жилищен комплекс. Там влязохме в един тибетски ресторант, на чиято врата пишеше “Grandma’s kitchen”. Вътре всичко беше като в тибетски музей, при това с аромати и тибетска музика. Поръчахме си традиционни тибетски ястия и се наслаждавахме. Запознахме се и с шефа на ресторанта и си разменихме контактите по WeChat (най-масово разпространеното приложение за мобилни телефони в Китай). През това време Джу Джу и Донг Донг също са се разхождали, и са отишли да почиват. А като се стъмни, и ние се прибрахме, готови за следващия ден.

В центъра на Юшу (Yushu, 玉树，ཡུལ་ཤུལ་གྲོང་ཁྱེར།)

Ден 11 Yushu - Madoi (玉树 - 玛多)

Днес ни предстоеше да се изкачим до най-високата точка в това пътуване. Тръгнахме рано, като излязохме от Юшу и стигнаме до р. Яндзъ (Тонгтиен), на около 3580 м, спряхме набързо за снимки, и продължихме на север-североизток. Постепенно напуснахме долината на Яндзъ, навлязохме в странична долина, и бавно започна изкачването. Сега има нова магистрала между Юшу и Сининг, дълга над 700 км. Но тя все още не е официално отворена. Тя върви почти през цялото време плътно успоредно със старото шосе. А самото старо шосе е с отлично качество. Така всъщност се бяха оформили три платна, перфектно гладки, едното двупосочно, второто- ляво, а третото- дясно. Ако искахме, можехме почти навсякъде да се прехвърлим в лявото или в дясното платно на новата магистрала. При това и трите платна бяха почти празни, много рядко срещахме някой автомобил. Всъщност по-често се натъквахме на стада якове, пресичащи платната, отколкото автомобили. Свободно можех да карам по което платно си поискам, без никакви ограничения.

Така след 2-3 часа пристигнахме и до прохода Баян Хар (Bayan Har, 巴颜喀拉山口), на 4824 м надморска височина. Така отново “покорихме Монблан”, този път направо с колата. Спряхме на самия проход, и с Донг Донг решихме да се изкачим по страничното му било до близкия връх, така че да достигнем 5000 м височина. Така и направихме, склона беше вече доста каменист, на тази височина тревата ставаше все по-рядка, а камъните все повече, и между тях- тук-там мъхове. Достигнахме до 5003 м, или може би до 5020 м (GPS-a на моя телефон, и на неговия, показваха различно). Духаше остър студен вятър и Донг Донг започна да се оплаква, че го заболява главата от вятъра. Затова решихме да не продължаваме повече, и след снимки и клипове тръгнахме надолу. Върнахме се при колата, където жените ни чакаха, и отново продължихме по пътя.

Прохода Bayan Har (巴颜喀拉山口)

Тук Тибетското плато започна да става още по-равно и просторно- минавахме през обширни равни полета, покрити с планинска степ и красиви жълти планински цветя. През тези полета криволичеха малки рекички с много меандри, имаше и много блата и езерца край тях. И трите платна заприличваха на самолетни писти- идеално прави, успоредни, гладки и равни, пресичаха полетата от край до край, зад тях минаваха през хълмист район, отвъд който следваше ново поле, и т.н. И над всичко това- отново тъмно синьото небе с ярките бели облаци, като от някои по-плътни от тях се спускаха завеси от дъжд в далечината.

Накрая минахме покрай едно езеро, където също се спряхме за снимки и клипове, скоро след това пресякохме и втората по големина река в Китай- Жълтата река (Хуанхъ), която тук, на около 4200 м приличаше по-скоро на голям селски поток сред планинските пасища. И зад нея пристигнахме в градчето Мадой.

Мадой (Madoi, 玛多) е малко тибетско селище насред планинската степ, на около 4200 м надморска височина. Намерихме една къща за гости, изцяло едноетажна, която представляваше по-скоро нещо като лабиринт от коридори, стаи, гаражи, някакви други дворни постройки, оградени със завеси, и тоалетна с баня- в началото доста се губехме докато си намерим стаята. Настанихме се, излязохме в центъра да вечеряме, и докато чакахме да я сервират в ресторанта (из цял Тибет хората не бързаха за никъде, и почти навсякъде от поръчката до сервирането минаваха най-малко 15-20-30-50 и повече минути), се разходихме из центъра- там младежи, момчета и момичета тибетци танцуваха на местен поп-фолк и се закачаха, деца играеха, майките им си говореха нещо по женски, а бащите- по мъжки. И както навсякъде из Тибет, пак повечето носеха традиционни тибетски облекла.

Вечеряхме и се прибрахме да спим.

Ден 12 Madoi - Amnye Machen (玛多 - 阿尼玛卿山)

Днес ни предстоеше да отидем и до последната висока снежна планина- Амни Мачен. Но за целта трябваше да се отклоним на изток от идеалните три пътни платна, и да тръгнем по път, за който не знаех в какво състояние е, и дали ниския обикновен фолксваген ще може да го измине. Знаех от интернет, че в момента точно там, по северната страна на планината, се извършваше голям проект, включващ строеж на нова магистрала, но не знаехме нито дали проекта е завършен, нито на какъв етап е в момента. А ако не беше завършен, трябваше да караме по стария път, който, гледан от Google Earth, изобщо не изглеждаше добре- беше си черен камионен път.

И така на сутринта изминахме 80-те км до селището Цоген Рава (Tsogen Rawa, 花石峡), на около 4150 м, и малко след него стигнахме и до разклона за Амни Мачен. Силно се надявах новата магистрала, до която стигнахме, да е отворена, но не беше. Трябваше да си караме по стария път. Той беше прашен, но поне сравнително равен, успявахме с колата да стигнем до 40-50 км/ч. Вървеше през една равна степ право на изток-югоизток, и скоро в далечината се показа бляскавата снежна грамада на планината Амни Мачен.

Амни Мачен (Amnye Machen, 阿尼玛卿山) е мощна планинска верига, намираща се в североизточната част на Тибетското плато. Най-високия й връх е 6282 м. Тя е една от тибетските “свещени планини”. Около нея има път, по който тибетски поклонници-пилигрими редовно обикалят тази планина, за една седмица.

Ние си продължавахме бавно по прашния камионен път, успоредно с новата магистрала. И за наше голямо облекчение, след около 30 км имаше възможност да се качим на магистралата. По нея изминахме последните няколко километра до село Таво Джолма (Tawo Zholma, 下大武), на 3950 м. Там спряхме насред селския площад за обяд в едно от ресторантчетата, и за да си купим това-онова за ядене за вечерта и за другия ден. Селото беше тихо, само от едно от магазинчетата някой нареждаше някакви безкрайни мантри от една тонколона.

След като хапнахме, продължихме към Амни Мачен. Самото село е в началото на планината. От него стария път продължаваше нататък гладко асфалтиран. Обаче само 3 км, до един току що построен “древен” манастир (даже още не беше довършен). После отново си продължаваше стария камионен път, но този път доста по-лош от преди, с много дупки, при една от които неизбежно отъркахме дъното на колата, което доста ме притесни, слава Богу все пак нямаше поражения. С голяма мъка изминахме следващите 10 км, и там отново излязохме на магистралата. По нея продължихме още няколко километра, до тунела под прохода Дракде Ла (Drakde La), който обаче още не беше пуснат, и трябваше отново да излезем от магистралата. Там, където излязохме, беше грозна гледка- циментови силози, пътно-строителна техника, прах, огромни камиони и мръсотия. Но нямаше как, минахме и покрай тях, и отново се изкачихме до стария път. Планината отстреща се издигаше все по-близо и по-величествено. Скоро се изкачихме до прохода Дракде Ла, на 4610 м. Там спряхме. И там течеше усилена работа- работници строяха панорамна тераса и други изкуствени туристически атракции, покрай старите ступи и молитвени знамена. Но истинската атракция беше ледника Дамсунг (Damxung, 当雄冰川). Това е огромен ледник, най-големия в планината. Той се спуска до самия проход Дракде Ла, и малко под него. 

Планината Amnye Machen ((阿尼玛卿山, ཨ་མྱེ་རྨ་ཆེན།) и ледника Дамсунг

Съответно ние отидохме на около 200 м встрани от прохода, до ледника. Там имаше няколко китайски туристи и няколко монаси, които се снимаха, правеха си селфита и се разхождаха по него. Ние се присъединихме към тях. Нямахме подходящи за случая обувки, затова ходенето по него беше доста трудно, но все пак намирахме начини да пообиколим наоколо. После се върнахме на прохода при колата. Един от работниците ни каза: “Наслаждавайте се на ледника сега, скоро ние като построим тази панорамна тераса, посетителите ще могат да гледат ледника само от там, няма да имат достъп до него.” Ако не друго, поне се надявам когато целия този проект приключи, наистина да изчистят всичко наоколо от строителни отпадъци (те ще го направят така или иначе, ако искат района да бъде посещаван от туристи, още повече, че се канят да събират и входна такса).

И така, продължихме надолу от другата страна на прохода Дракде Ла. Пътя беше все така ужасен, и аз реших да не продължаваме много, а да спрем на първото по-прилично за бивак място. Намерихме такова място на около 4400 м височина. Там тъкмо бяха спрели и една група тибетци, които разпънаха постелка на тревата, и седнаха да ядат. Поканиха ни и ние да седнем с тях. В групата им имаше и една французойка, облечена в тибетски дрехи, която просто се беше присъединила към тях и ги следваше ей така, без да разбира езика им, и без да знае накъде отиват. Хапнахме дзамба- нещо като тесто, напомнящо на грис-халва, леко сладникаво, потопено в млечен чай. Хапнахме и сушено яково месо- доста твърдо и трудно за дъвчене.

Скоро те си тръгнаха, и ние опънахме палатките встрани под прашния път, над буйната река, която изтичаше от ледника Дамсунг. Започна да се стъмва, и поне огромните камиони престанаха да минават. Сега бяхме цялата група, в три палатки. Но палатката на Джу Джу и Донг Донг изобщо не беше подходяща за това място. Донг Донг, без изобщо да разбира и без да пита никого, беше купил една евтина еднослойна палатка, която не ставаше за нищо друго, освен за нощувка в парк през лятото, и то само в сухо време. Добре поне, че времето почти през цялото ни пътуване беше сухо и слънчево, а през нощта- ясно. Казах на Джу Джу и Донг Донг, ако през нощта им стане прекалено студено, да идват в нашите палатки.

Нощта беше много красива- луната беше изключително ярка, можехме да се разхождаме спокойно без фенери навън. Тя огряваше снежната грамада на Амни Мачен над нас, и създаваше една почти нереална, фантастична гледка. Ние спахме добре, обаче както и очаквахме, Джу Джу и Донг Донг зъзнеха в тяхната палатка, но на инат не дойдоха при нас.

Ден 13 Amnye Machen - Wenquan (阿尼玛卿山 - 温泉)

На сутринта палатките бяха мокри от роса. Аз се събудих рано по навик, и наблюдавах как слънцето огрява първо високите снежни части на Амни Мачен, а после все по-надолу, докато огря и до нас. Наблюдавах и стадото якове, които се разхождаха и пасяха тихо между палатките. После като огря слънцето, Джу Джу и Донг Донг също станаха малко да се сгреят на слънце, палатката им беше мокра, и както е еднослойна, вътре всичко, което се беше допряло до нея, също беше мокро. Днес трябваше да се върнем на главния път към Сининг, и да нощуваме по-нататък в едно малко селище Вънчуен (Wenquan, 温泉), което на китайски означава “топъл минерален извор”. И Джу Джу искаше да побързаме, да тръгнем по-рано, да отидем на това място и там да се къпем в топли минерални извори, както тя си представяше. Аз обаче не бързах, държах да направим един последен поход нагоре в планината, по планинската степ, която я покриваше, да стигнем колкото можем по-далеч. За целта трябваше да прекосим буйната река, изтичаща от ледника. И тръгнахме- аз, жена ми и Донг Донг. Имаше едно нещо като мост, направен от строителни железа, по което изпълзяхме на другия бряг, и тръгнахме нагоре. Вървяхме около два часа, качихме се до над 4600 м, отново снимки и клипове. Първо Донг Донг слезе, ние с жена ми останахме още малко. Накрая и ние слязохме, сгънахме палатките, и към обяд тръгнахме обратно по пътя. 

По склоновете на планината Amnye Machen (阿尼玛卿山, ཨ་མྱེ་རྨ་ཆེན།)

Отново с мъка излязохме на магистралата, но този път се оказа, че можем да вървим по нея доста по-дълго, и ние се възползвахме. Само се отбихме отново в село Таво Джолма, за да обядваме, там отново беше тихо, с изключение на същите безкрайни мантри, които мърмореха и предишния ден от същата тонколона. След като приключихме с обяда, тръгнахме обратно към трите платна към Сининг. Вече бях свикнал с лошия път и карах по-умело по него. Скоро излязохме на хубавия асфалт, и продължихме към Вънчуен.

Когато пристигнахме, както и предполагах, нямаше никакви “топли минерални извори”. Вънчуен (на 3850 м) се оказа едно прашно село, с едноетажни сгради, някои от които се водеха хотели. Намерихме един такъв, и се настанихме там. В стаите имаше едно огромно легло, от стена до стена, което служеше и за шкаф с чекмеджета и долапи, разположени отдолу. А в целия хотел имаше само една единствена тоалетна, която представляваше една най-проста дупка в едно оградено място на двора, без покрив (поне като беше на открито, не миришеше). Така и не стана ясно защо селото се казва “Топли минерални извори”, но все пак поне имаше прилична баня, в която се изкъпахме.

Вечерта дойдоха и други гости на хотела. Настаниха се в една от съседните до нас стаи. Бяха някакви тибетци от село, които ни оглеждаха като извънземни. По едно време привечер, малко след полунощ, един от тях се опитал да влезе в стаята на жена ми, Чин Чин Цао и Джу Джу. После довел и още един, и двамата се опитали да влязат, но този път Джу Джу им изсъскала да се махат, и те не ги безпокоили повече. Може и да са искали да откраднат нещо, но ако са искали, поне да бяха изчакали до 2-3 часа, а така са действали твърде аматьорски, ако изобщо са били крадци. Както и да е, на следващия ден те се изнесоха от хотела много рано, за да не ги видим.

Ден 14 Wenquan - Qinghai lake (温泉 - 青海湖)

Дойде време да слизаме на по-малка надморска височина, да напускаме необятното Тибетско плато. На сутринта гледахме по-бързо да се изнесем от прашното село, и отново поехме по трите гладки платна на североизток. За последен път прехвърлихме един проход на около 4500 м височина. Отвъд него планинската степ вече се простираше по-ниско долу. Пресякохме пак две-три по-равни полета, всяко от които по-ниско от другото. Скоро и пейзажа се промени, вече не беше така зелено и свежо, тревите вече бяха по-сухи и по-високи. Накрая излязохме на едно доста по-обширно поле, минахме през един град Гонгхъ (Gonghe, 共和), на 2900 м, след това прехвърлиме едни хълмове, спряхме в едно друго градче да обядваме, и там се отклонихме на запад по пътя към езерото Чинхай.

Езерото Чинхай (Qinghai lake, 青海湖) е най-голямото езеро в Китай. Намира се на една по-ниска част в североизточния край на Тибетското плато, на 3205 м височина. То е безотточно, от него не изтича река, която да го свързва с океана. Все още се намира на тибетска територия, но към северните му брегове вече започва една друга културно-етническа област- монголската.

Все пак ние се насочихме само към южния бряг на езерото. Тук вече не беше както преди, навлязохме в масово-туристически район. Беше пълно с коли и пътуващи на екскурзия китайци. Скоро пътя се приближи до езерото и продължи успоредно на южния му бряг. Участъка между пътя и брега беше плътно окупиран от туристическата индустрия, разпределен на парцели, край всеки от които имаше входни такси, няколко коне или бели якове със седла, и по няколко хищни местни жители, готови да събират пари от всеки, който иска да слезе до брега, да се снима с кон или с як, или да ги язди. На много места бяха насадили едни типични за района жълти цветя, с които езерото е известно, разбира се пак с комерсиална цел. От другата страна на пътя пък беше плътно запълнено с шатри за спане, ресторанти и хотели. За нас, след свободната необятност на Тибетското плато, това беше до голяма степен разочарование. Но така или иначе, поне самото езеро си е естествено, и то си остава красиво независимо от човешките суетни добавки по бреговете му. 

Езерото Чинхай (Qinghai lake, 青海湖，མཚོ་སྔོན་པོ།)

Искахме да спим на палатки край езерото, но като видяхме цялата тази лудница по брега, се отказахме. Първо пообиколихме с колата по брега, установихме, че по-нататък езерото беше по-свободно от туризма, имаше празни незапълнени полета край него, но все пак- оградени, затворени за посетители. След това се върнахме в хотела, който бяхме резервирали, оставихме си багажа и привечер срещу по-малка такса (по препоръка на хотелиерката, една доста любезна тибетка) слязохме на брега на езерото, а колата паркирахме на тревата до брега. Следваха 2 часа снимки. Имаше вълни, и много приличаше на разходка край морето. А и отсрещния бряг почти не се виждаше. Е, нямаше пясъчни плажове, а само тясна камениста ивица, но пак беше красиво. Започна да се стъмнява. Появиха се големи облаци, и небето стана много разноцветно в съчетание с облаци, небе и залез. Но облаците се сгъстиха и започна да пригърмява. Затова, вече почти по тъмно, побързахме да се върнем в колата. Другите екскурзианти около нас също се разбързаха да излязат на шосето (до което имаше около 500 м разстояние). Веднага щом се качихме в колата, заваля силен дъжд, и черния път, по който слязохме до брега стана целия мокър и кален. Една майка с дете ни помоли да ги пуснем в колата, за да се скрият от дъжда. Колата обаче забуксува в калта безпомощно, и не можехме да се измъкнем, трябваше да изчакаме да спре дъжда. Когато спря, след 20 мин. безуспешни опити, само на 15 м от шосето, накрая дойде един местен тибетец, който ми каза да го следвам с колата, и ме преведе през една висока трева, за която само той знаеше, че е равна и нямаше дупки, и така се измъкнахме. След което просто се прибрахме в хотела.

Ден 15 Qinghai lake - Xining (青海湖 - 西宁)

Днес беше последния ден от същинската част на пътуването, последния ден и с тази кола под наем. Сутринта побързахме да тръгнем по обратния път докато излезем на магистралата за Сининг. Всъщност тя не беше точно магистрала, а по-скоро голямо шосе с две еднопосочни платна. Беше дъждовно. След около 2 часа стигнахме до Сининг (Xining, 西宁), който е столицата на провинция Чинхай, на около 2200 м. Той вече е почти извън тибетската културно-етническа област- там само около 5% от населението са тибетци, другите са китайци и хуйдзу- мюсюлмани. Съответно в града е пълно с големи джамии.

Първото място, където трябваше да отидем, беше един голям пазар на едро, за храни и подправки. След доста обикаляне в тежкия трафик и задръстванията из града, най-накрая го намерихме. Всички отидоха да гледат и да пазаруват, особено Джу Джу, която купи стока за цял магазин. А аз останах отвън да ги чакам в колата. Чаках ги цели 4 часа, до следобяд, а те изпратиха покупките с куриер. Времето напредваше, трябваше да отидем до хотела, да си оставим багажа, а след това- до фирмата за коли под наем Шънджоу, за да върнем колата, и срока беше до 7 часа вечерта. Аз, жена ми и Джу Джу отидохме да търсим хотела, който бяхме резервирали, който пък се оказа, че вече не работел, и намерихме един друг хотел наблизо. После- в голямото задръстване, стигнахме до фирмата Шънджоу, и върнахме колата успешно. Слава Богу, след около 2200 км за 13 дни шофиране, всичко беше наред. 

 

Гара Сининг- края на същинската част от пътуването

В това време Донг Донг и Чин Чин Цао бяха отишли на кино в града, а ние само отидохме да вечеряме. Накрая всички се прибрахме в хотела.

Ден 16 Xining - Xi’an (西宁- 西安)

Оттук нататък вече предстоеше завръщането в нашия град в Южен Китай. През този ден пътувахме около 11 часа с влак от Сининг до Сиан, минавайки от Чинхай, през провинция Гансу, до провинция Шаанси. Вечерта пристигнахме, настанихме се в един приятен хостел, пълен с чужденци, и излязохме навън да хапнем. Вече бяхме напуснали големите планини, бяхме само на 500 м височина, и навън беше тежка лятна жега.

Сиан е древната столица на Китай (както е нашето Търново за България). Бил е център на много династии, а сега е един голям, милионен град. Той е известен с музея на Теракотената армия на първия китайски император Чин Шъхуан. Ние го бяхме посещавали преди, а и сега това беше извън темата на нашето пътуване, така че в Сиан само пообиколихме из центъра вечерта, край двете емблематични старинни сгради Чонглоу и Гулоу (Zhonglou, Gulou, 钟楼，鼓楼)- в превод “Часовниковата кула” и “Барабанената кула”, а после- в оживената улица с местни деликатеси, предимно на местните мюсюлмани, пълна с вкусотии, където вечеряхме. Накрая се прибрахме в нашия хостел.

Ден 17 Xi’an - train to Guangzhou (西安 - 广州火车)

Днес се разделихме с Джу Джу и Донг Донг- те решиха да останат още няколко дни да обикалят из Сиан и района, а ние с жена ми и Чин Чин Цао хванахме влака за Гуанджоу, пътувайки през провинциите Шаанси и Хънан, а през нощта- през Хубей.

Ден 18 пристигане в Гуанджоу (Guangzhou, 广州)

Това беше и последният ни ден на път. Влака премина през провинция Хунан, и навлезе в Гуандонг, на юг, в субтропическата част на Китай, отново сред бамбуците, бананите и оризищата. След очакваното закъснение преди гара Гуанджоу следобяд най-после пристигнахме. Навън си беше жега и влага. На гарата се разделихме и с Чин Чин Цао- тя остана да се види с нейни приятели, а аз и жена ми хванахме автобуса за нашия град, на около час път от Гуанджоу. Прибрахме се у дома, и с това отново се завърнахме към обичайния живот в града. Благодарихме на Бог за прекрасното пътуване, за това, че Той ни опази във всичко, благодарихме и на всички хора, които бяха с нас и ни подкрепиха.

Но както казах в началото, всъщност пътуването и до сега продължава- но вече в неговата “трета част”, която се състои в споделяне на впечатления, разкази, снимки, а също и в правенето на филма, който ще сглобя от всички клипчета, които снимахме с телефоните си. За мен това пътуване ще завърши едва тогава. А след това, само Бог знае накъде ще се насочим, но със сигурност ще очаквам момента, в който ще започнем да планираме и подготвяме ново пътуване. Накъде- има много възможности. Тибет е огромен, и има още много за обикаляне. Има и високи планини, по които следващия път се надявам да се изкача още по-високо, до 6000 м, а може и повече. Има обширни абсолютно безлюдни райони като Чангтанг и Къкъшили (в западната част на Тибетското плато), които също съм набелязал. А освен Тибет, има и Монголия, има Сибир, има Тиеншан и Алтай. В другата посока- към морето и екватора пък има Югоизточна Азия, Индонезия, а отвъд тях- Тихия океан и Полинезия. Но разбира се, винаги си остава и нашата България. Колкото и прекрасни места да има по Земята, нашите планини, равнини и море с нищо не им отстъпват по уникалност. Да, всичко това изисква пари (а може и да не изисква чак толкова пари, когато човек е отворен за алтернативни и приключенски начини за пътуване), но ако Бог позволи, и ако човек намери целта, смисъла и начина за пътуването, може да отиде на всяко едно от тези места, и да остане с нещо повече от спомени.